(Портрет на Учителя Дънов, дело на художника Атанас Тасев; ©

(Портрет на Учителя Дънов, дело на художника Атанас Тасев; © petardanov.com)

♥ Детската природа

(Из „ Учителя за образованието “ на Боян Боев)

Изучаването на детската природа е един от най-важните въпроси в педагогиката. Нашето знание за детската природа ще дефинира връзките ни към детето и задачата на самото обучение.

Предварително ще приведа няколко образеца, които ще хвърлят светлина върху въпроса за детската природа. Ще приведа един образец от незабравимия български възпитател Виолино Примо*: (*Цонко Попов, „ В зората на освобождението ”) „ Една учителка един път излязла от своето поделение с тия думи: Ще ме умори този провалник. От нищо не взема - нито от пердах, нито от апетит. На другата година по една случайност Димо попаднал в отделението на Виолино Примо. Димо бил недопечен, див, извънредно недоверчив и прекомерно слаб възпитаник. Когато се сбият някои, кой ги е сбивал? -Димо. Когато някой избяга от учебното заведение - също. Къпят се в реката. Кой е основният основател? – Димо.  Когато на някой възпитаник пукнат главата, кой е направил това? – Димо. Веднъж Димо пристигнал измърсен с кръв, опърпан, с настръхнала коса. Той бил направил една огромна беля, само че учителят му дал прошка накратко. Учителят сполучил да завоюва сърцето му. В лицето на учителя си Димо към този момент виждал човек, който заслужено го награждава. Това постоянно афектирано и унижавано дете се е възрадвало в себе си. Учителят се стараел да прикрива и за напред закононарушенията му. Той постъпвал нормално по този начин, че самият Димо и другарите му почнали да гледат на сторените действия като нещо необичайно, нежелано, чудно. За да поддържа на дело думите си, учителят го оставял да пази в негово неявяване скъпи неща. Поверил му обилни парични суми. Димо в никакъв случай не злоупотребявал. Той бил постоянно прецизен. Постепенно станал най-хубавият възпитаник и децата за всичко се отнасяли до него. ”

Учителят А П. споделя нещо аналогично из своята педагогична процедура: „ В моето поделение имаше един възпитаник Стоянчо, доста твърдоглав, капризен, избухлив и слаб по триумф. Когато някой го докачаше, той го набиваше. Когато желаеха пояснение от него за простъпките му, мълчеше. Винаги закъсняваше в учебно заведение. Веднъж в часа по бълг арски език зададох един въпрос, на който никой не отговори. Тогава споделих: „ Уверен съм, че Стоян знае и ще ни каже ”. И в действителност, Стоян стана и сподели. Моето доверие към него отвори сърцето му. Аз пробвах този способ и отсега нататък. Проявявах към него доверие и внимание. Например, натоварих го да се грижи за реда, дисциплината и хигиената в класа, да поучава съучениците си, когато желаят да извършат някоя вина. Оттогава у Стоянчо стана огромен духовен прелом. Дигна се и триумфът му, стана мощен възпитаник. ”

Нека приведа различен образец, даден от Петерсен*. Той привежда един хубав образец из педагогическата процедура на Ян Лигтхарт. Последният работил в национално учебно заведение на един безпаричен квартал в Хага. Бил човек на сърцето, разбирал детската природа. Веднъж под прозорците на неговото учебно заведение се събрали улични момчета и коментирали по собствен метод, какво ставало в учебното заведение. Лигтхарт не взел сопа, а отворил прозореца и дал на всяко дете по един портокал. Всяко дете го приело, като се червяло и смущавало. Веднъж две огромни улични девойки, 15 – 16-годишни, се пробвали да пречат, когато учителят преподавал пеене, като крещели, правили всякакви гримаси и хлопали по прозорците. Учителят повикал на помощ Лигтхарт. Последният поканил и двете да влязат в класната стая, и тук децата им изпели най-хубавите песни, които знаели. След десетина минути двете девойки, хванати за ръка, си излезли най-почтено и благодарили най-учтиво. Те били извоювани с този способ. Една тайфа от 7 - 9- годишни деца пречела на учениците в учебното заведение на Лигтхарт всеки ден, когато напущали учебното заведение. Лигтхарт пуснал немирниците в двора и в градината на учебното заведение, само че те тичали на всички места, тъпкали пътеките и лехите, ревяли и лудували. Той бил безпомощен, а това се повтаряло всеки ден. Веднъж в битка с бандата той се принудил да затвори вратата пред носа им и обезверен седнал на една пейка в градината. Не е ли неправилен тук неговия способ? Не, по-силната персона би трябвало да победи и ще победи. Може би не са били подбрани добре външните средства, а не че са неправилни правилата. На следния ден той пуснал бандата да влезе. Поканил ги с същинска вежливост и другарство. Те му споделили: - „ Как? Смеем ли? ”- „ Ама, несъмнено. ”- „ Ами тези? ” - И те показали две 12-годишни улични деца. – „ Разбира се, и те могат да влязат. Радвам се доста, че желаете да разгледате всичко. Днес би трябвало да видите и учебните стаи. Аз ще ви покажа шкафовете и картините. ” Макар че били  още много възбудени, те станали мирни, и дори двама от тях снели шапките си, когато влезнали в учебното заведение. Лигтхарт ги развел из цялото учебно заведение и на свестен език им дал уточнения върху своята метода, като употребявал образователни пособия, модели, картини, детските ръкоделия и учебната градина; никаква неприлична и непотребна дума не попречила на работата му. Той спечелил един кръг от дребни другари, които дълго още го посещавали. „ Децата инстинктивно усещат ”, споделя Петерсен, „ дали възприятията към тях са същински. От чистотата и откровеността на нашите схващания към децата зависи силата ни над тях. ”

Ще приведа един роман из романа „ Идиот ” от Достоевски. Този популярен ценител на потайните дебри на човешката душа, посредством своята вътрешен глас имал правилно схващане на педагогическите проблеми. Той е схванал, че в детската природа има нещо възвишено. В неговите творби има доста места, значими за педагогиката. Ето в резюме този роман:

Княз Мишкин, основното лице в романа „ Идиот ”, се лекува в едно швейцарско село. Там прекарва четири години. Той обича децата и непрекъснато дружи с тях. Родителите се сърдят, че децата не могат да минат без него. Учителят Тибо става негов противник, тъй като децата не го схващат, а княза схващат доста добре. Князът се чуди, по какъв начин възрастните, дори и родителите, напълно не схващат децата. В селото живее бедна старица с щерка си Мария, 20-годишна, слаба, мършава. Мария от дълго време е болна от туберкулоза, само че отново върви по къщите да работи: пере, мете, гледа добитъка. Децата са доста жестоки към нея. Старите мъже и дами я упрекват в разврат. Децата я подиграват. Цялото село подиграва Мария. Не й дават към този момент работа. Само от време на време пияни й хвърлят по някоя пара. Тя почва да повръща кръв. Князът я намира, дава и няколко лв. и й споделя, че му е жалост за нея. Децата виждат това и почват да викат, а Мария се спуща да бяга. Князът стартира да приказва с децата всеки ден по малко. Той им споделя, какъв брой е нещастна Мария. Сега те престават да я атакуват и почват да я жалят. Ласкаво я поздравяват, когато я срещат. Мария изначало доста се учудва. Веднъж две момиченца и донасят ястие и по-късно отиват при княза и му споделят, че Мария се разплакала, и че в този момент доста я обичат. Скоро всички деца почват да я обичат и дружно с това обикват и княза. Често отиват при него и го молят да им разправя… Цялото село узнава, че децата обичат Мария и се изплашват. Селяните не разрешават на децата да вървят при нея, само че те скришно отиват и й носят дарове, а от време на време просто отиват да я поздравят, да й кажат, че я обичат, и по-късно се затичват обратно. Мария едвам не се побърква от такова огромно благополучие. Това дори и на сън не й било идвало. Срамува се и се радва.Децата й споделят, че я обичат и постоянно ще я обичат. След това отиват при княза и всичко му описват. Носят й чорапи, бельо и някои храни. Когато князът ги пита, те мълчат и радостно се смеят. Мария от ден на  ден става по-болна и най-накрая ляга. Децата постоянно я посещават и й носят храна. Понякога, като бързат единствено отиват до прозореца и й извикват: „ Ние ви обичаме Мария ”, и по-късно се връщат. Тя скоро умира. Децата плачат при погребението. От тогава гробът на Мария непрекъснато се уважава от децата. Те посаждат трендафили и други цветя на гроба й. Трогателна е раздялата на княза с децата при оттегляне на селото.

Ето различен образец из „ Братя Карамазови ”: Между едни деца съществува огромна омраза. Альоша ги заварва, когато се бият с камъни по улицата. Той влиза по отношение на тях и става техен съкровен приятел. Чрез огъня на своята обич той трансформира техните сили. Децата напълно се преобразяват. Илюша, срещу който най-вече била ориентирана омразата им, станал любим на всички.

Поучителни са в това отношение „ Записки от Мъртвия Дом ” от Достоевски. Той прекарва четири години в сибирски затвор, заради революционна активност. Там е заобиколен с крадци и убийци. Оня, който бил прекарал един Живот измежду висшите интелигентни кръгове в столицата, в този момент се озовава на другия полюс на живота. Отначало той вижда в лицето на тия крадци и убийци закоравяли нарушители, развалени до мозъка на костите си и непоправими. Той, като добър психолог, учи техния темперамент. Колкото повече ги учи, толкоз повече вижда, че това са хора като него, в които положителното, възвишеното не е изгаснало, само че единствено е заглъхнало краткотрайно. Той разказва трогателни моменти, когато един загрубял бандит се трогва от невинността, от положителното - трогва се до сълзи. Например, когато един бандит погалва едно дете или когато донасят в пандиза ранен орел. Значи, във всяка човешка душа, и в най-ниско падналия човек има една божествена струна, която в някои случаи може да затрепти.

Горните образци можем да увеличим, колкото си желаеме. А и всеки преподавател може да приведе доста сходни образци из своята процедура. Ученици, привидно похабени, развалени, непоправими по държание и триумф, се преобразяват, в случай че се отнесем към тях с доверие и обич, в случай че открием у тях гении и ги насърчим да проявят творчество в региона на своя гений. Такъв образец привежда Йордан Стоянов. Един негов възпитаник Николай идва без предпочитание в учебно заведение и всичко му омръзва. Стоянов открива в него инцидентно един гений, предизвиква го в тая област. Николайчо се почувства поласкан и се заема да оправдае оказаното му доверие. Погледът му, който бил по-рано изменчив в този момент става сериозен. Променя се и цялото му поведение и обучение. За него е към този момент огромен позор да се яви неопитен по който и да е предмет.

Пита се, от кое място взеха тези деца тия възвишени сили, които демонстрираха при своето възобновление? Защо в горните образци тия привидно непоправими, улични похабени деца се преобразяват, когато любовта и доверието на близките ги допре? Това произтича от обстоятелството, че те имат в глъбините си едно непохабено свещено естество. Тия възвишени сили са били надълбоко заровени в тях. Те са били затрупани с добити и наследени негативни привички, склонности и прочие И е било потребно да се постъпи към тях с обич, с цел да се разкрие красивия им вътрешен свят. Значи, неспособността, развалата, грубостта, престъпността, леността и прочие у детето са единствено външна опаковка; само че подобаващи педагогичен средства могат да пробудят възвишеното, положителното, чистото и непоквареното, което живее в глъбините на детската природа.

Горните образци демонстрират, че в действителност в индивида има една възвишена природа, която образува светилището на неговото естество. Тя още не е проявена с всичката си хубост. Всеки човек има тия свещени часове, когато възвишената му природа се демонстрира повече или по - малко, за няколко мига или за повече. И незабавно тя донася със себе си мощ, наслада, религия, непорочност, мир, обич. В тия минути човек прости на всички, осъзнава себе си като създание, което обича, жертва се, оказва помощ. Той усеща тогава връзките си с целокупния живот. В този миг за него всички са братя, сродни, близки и благи. Това са минути на ентусиазъм. Тогава идват хрумвания.

Защо когато възвишената природа се прояви в индивида, идва насладата? Защото оковите, рестриктивните мерки са паднали, и човек се усеща свободен. Тогава рухват границите сред нас. Тогава разбираме единството на всички същества и се образува неразривна връзка сред душите.

В тържествени, празнични минути човек усеща крила, мощност, подготвеност да живее за възвишеното и безконечното. Това са прояви на ония свещени кътове на духа, които образуват светая - светих на човешката природа. Тогава човек стартира да познава себе си. Изречението: „ Познай себе си ” значи човек да познае възвишеното в себе си. Тоя блян у всеки човек въпреки и единствено в известни минути на събуждане – блян към красивото, святото и чистото иде от вътрешната страна. Когато човек желае да живее за положителното, когато копнее за един по-красив свят, това иде от висшата душа. Тя ни шепне за всички благоприятни условия които се крият в нея. Ние още не познаваме това създание, което живее в светилището на храма. Външната персона е единствено неясно отражение на висшата душа, която е изтъкана от светлина и непорочност. Даже единствено когато един неин лъч допре човешкото лице, то добива неземна хубост. Винаги вдъхновението и просветлението идат от вътрешното светилище на храма. Във всеки човек живее една божествена искра. В една легенда се споделя, че архангел Михаил един път гледал концентрирано пай мрамор. Попитали го, за какво прави това? Той дал отговор: „ Вътре в камъка е затворен един ангел! ”

Избрано от: „ Учителя за образованието: Ролята на образованието в живота “, Боян Боев, изд. Сдружение „ Слънчогледи “
* Портрет на Учителя Дънов, дело на художника Атанас Тасев; petardanov.com